Гласовете на предците: Как възрастните поколения на българите в Сърбия предават езика и обичаите на младите

По планинските пътеки, през мъглата, която всяка сутрин се спуска от Руи и Видлич към долините, вървят гласовете на миналото. Това не са само спомени, а жива тъкан от думи, песни, обичаи – езикът на сърцето, който не може да бъде заглушен. В Пиротския край, в община Бабушница, българското национално малцинство и днес пази своите корени, предавайки на младите богатството на културата, съхранена въпреки времето, промените и границите.

В село Ракита, между две реки и под сивите стрехи на планинските къщи, живее баба Деса Симеонова (82), която всички в селото наричат „ходеща книга“. Нейните думи, изречени на старобългарски диалект, имат тежестта на камък и мекотата на ръчно тъкан килим.

• Нашият език не е само говор. Това е начинът, по който гледаме на света, как почитаме хляба, госта, майката и слънцето. Аз от моята баба научих всичко – как се меси хляб за Бъдни вечер, как се тъче килим, как се пее тиха песен, когато се ражда дете. Сега уча моята внучка Невена. Сядаме до печката, взимам хурката и разказвам… А тя слуша и тъче – в себе си и в плата – казва баба Деса.

Бабушница и околността ѝ от десетилетия са един от най-живите центрове на българската култура в Сърбия. Макар че все по-малко домакинства говорят български в ежедневието, в села като Звонце, Стрелац и Горчинце възрастните упорито пазят езиковото и културно наследство.

Дядо Милан Стоянов (76), бивш учител от Звонце, казва, че езикът е огледало на душата.

• Когато млад човек не знае как да каже ‘добро утро, дете мое’ на своя език, тогава нещо в корена липсва. В моя дом все още се яде ‘питка със сирене’, говори се на български, празнува се Трифон Зарезан, както се е празнувал, когато бях дете. Затова често каня внуците при мен – не да им чета лекции, а за да режем заедно чушките за лютеница и да си говорим. В тия думи се крие самият живот – посочва дядото Милан.

Езикът, казват възрастните, най-добре се предава чрез делнични ситуации, чрез работа, песен и празници. В Бабушница наскоро бе възстановена практиката да се организират работилници за младите, в които се учат народно пеене, плетене, приготвяне на традиционни ястия, но също така се четат приказки и истории на български.

Една от най-активните в това е баба Любка Георгиева (70) от село Пресека, която казва, че културата изчезва, когато не се споделя.

• Имах едно одеяло, ръчно тъкано. Моята майка го получи от баба ми, а аз го дадох на снаха ми, когато се омъжи. Не е важно, че е старо. Важно е, че има история. Така е и с песните. Когато ги пеем на младите, те стават нови и живеят нататък. Сега пеем ‘Изгряло е слънце’, когато работим в градината. Внуците първо се смеят, а после започват да пеят с нас – казва баба Любка.

Въпреки многобройните предизвикателства – от миграцията до засиленото влияние на сръбския и чуждите езици в обществото – българската общност в Пиротския край намира начини да запази своята идентичност. Подкрепа им оказват и институции като Националния съвет на българското национално малцинство, както и училища, в които българският се изучава като изборен предмет.

Но, както казва дядо Петър от село Стол, „най-добрата школа е кухнята и дворът“.

• В училище учат буквите, но при нас учат душата. Когато аз и моят внук седнем да правим зимнина, аз му разказвам как някога без ток сме съхранявали храната, как сме се молили, как се е ходело пеш до Цариброд. Той слуша, пита, смее се… А после понякога, когато мълча, той сам казва нещо на български. Това ми е наградата – казва дядо.

Там, където езикът оцелява в песента, в ръцете, които месят, и в сърцата, които помнят, там няма страх за бъдещето. В българските домове на Пиротския край възрастните поколения не спират да живеят чрез младите – не като сенки от миналото, а като светлина, която показва пътя.

Защото докато се чува „душо мое“ в детския смях, докато в неделя се пее стара песен и докато приказката на баба живее в телефона на внучката – езикът и обичаите не са забравени.

Те се предават – тихо и силно – както вятърът носи мириса на планината отвъд границите, въпреки всичко.

Гласови предака: Како старије генерације Бугара у Србији преносе језик и обичаје младима

Планинским стазама, кроз маглу што се низ Руј и Видлич сваког јутра спушта у долине, ходају гласови прошлости. Нису то само успомене, већ живо ткање речи, песама, обичаја — језик срца који се не да утишати. У пиротском крају, у општини Бабушница, бугарска национална мањина и данас негује своје корене, преносећи младима богатство културе коју су сачували упркос времену, променама и границама.

У селу Ракита, између две реке и под сивим стрехама планинских кућа, живи бака Деса Симеонова (82), коју сви у селу зову „ходајућа књига“. Њене речи, изговорене на старобугарском дијалекту, као да имају тежину камена и мекоћу руком тканог ћилима.

• Наш језик није само говор. То је начин како гледамо свет, како поштујемо хлеб, госта, мајку и сунце. Ја сам од моје бабе научила све – и како се меси хляб за Бадни вечер, и како се везе на ћилим, и како се пева тиха песна кад се рађа дете. Сада учим моју унуку Невену. Седнемо поред шпорета, узмем вретено и причам… А она слуша и везе, у себе и у крпу – каже бака Деса.

Бабушница и њена околина већ деценијама представљају један од најживљих центара бугарске културе у Србији. Иако је све мање домаћинстава у којима се бугарски језик говори у свакодневици, у селима као што су Звонце, Стрелац и Горчинце, старије генерације упорно чувају своје језичко и културно наслеђе.

Деда Милан Стојанов (76), бивши учитељ из Звонца, каже да је језик огледало душе.

• Кад млад човек не зна на свом језику да каже „добро јутро, дете мое“, онда нешто у корену недостаје. У мојој кући још се једе ‘питка со сиренье’ (погача са сиром) , говори се на бугарски, слави се Трифун Зарезан као што је слављен кад сам ја био дете. Зато често зовем унуке код мене — не да им држим предавања, него да заједно сецкамо паприку за љутеницу и причамо. У тим речима се живот скрива – истиче деда Милан.

Језик се, кажу старији, најбоље преноси кроз животне ситуације, кроз рад, песму и празнике. У Бабушници је од скоро обновљена пракса организовања радионица за младе, на којима се учи народно певање, плетење, спремање традиционалних јела, али и читање бајки и прича на бугарском.

Једна од најактивнијих у томе је бака Љубица Георгиева (70) из села Пресека, која каже да култура нестаје кад је не делимо.

• Имала сам једно ћебе, ручно ткано. Моја мајка га је добила од бабе, а ја сам га дала снаји кад се удала. Није важно што је старо. Важно је што има причу. Тако и са песмама. Кад их певамо младима, оне постају нове, и живе даље. Сад певамо ‘Изгреяло е слънце’ кад радимо у башти. Унуци прво смеју се, а онда почну да певају са нама – каже бака Љубица.

Упркос бројним изазовима — од миграција до све веће доминације српског и страних језика у јавном животу — бугарска заједница у пиротском крају налази начине да очува свој идентитет. Подршку им пружају и институције, попут Националног савета бугарске националне мањине, као и школе у којима се учи бугарски језик као изборни предмет.

Али, како каже деда Петар из села Стол, „најбоља школа је кухиња и двориште“.

• У школи уче слова, али код нас уче душу. Кад ја и мој унук седнемо да правимо зимницу, ја му причам како смо некад без струје чували храну, како смо се молили, како се ишло пешке у Цариброд. Он слуша, пита, смеје се… А онда понекад, док ја ћутим, он сам каже нешто на бугарском. Е то ми је награда – поручује дека.

Тамо где језик преживи у песми, у рукама што месију и у срцима што памте, тамо нема страха за будућност. У бугарским кућама пиротског краја, старије генерације не престају да живе кроз младе — не као сенке прошлости, већ као светлост која показује пут.

Јер док год се чује „душо мое“ у детињем смеху, док се у недељу пева стара песма и док бакина прича живи у унукином мобилном телефону – језик и обичаји нису заборављени.

Они се, тихо и снажно, преносе – као што ветар носи мирис планине преко граница, упркос свему.

„Този проект е съфинансиран от бюджета на Република Сърбия – Министерството на информацията и телекомуникациите. Изразените становища в подкрепения медиен проект не непременно отразяват становищата на органа, който е предоставил средствата.“